Природата на мислите
Автор: Дзие Кун
Мисълта е форма на материята със специфична природа. Изучаването на тази природа може да започне тогава, когато има съзнание и мозък, тъй като без съзнание няма как да протича възбуждане на рецепторите на мозъка. Съзнанието трябва да се разглежда като материализиране на мислите, като условие за появата на мислене.
Човек трябва да се научи да култивира мислите си, така че да създаде база за мисленето. Но мислите са носители на информация на различно ниво, и освен това те имат не само различни характеристики вътре в нас, а присъстват и в пространството – различните пространства носят различни сигнали, които също могат да се определят като мисли.
Друг интересен аспект е материализирането на съзнанието – както в условията на физическата времева природа на човека, така и в енергийната времево-пространствена природа, и в умствената, която е съпоставима с пространствената и извънвремевата.
Нека отбележим, че умственият аспект трябва да се възприема и като енергиен процес, който е свързан както с извънвремевите, така и с времевите закони. Редица процеси, които можем да сметнем за еквивалентни на мисленето, са всъщност съзнателни макрокосмични процеси, създавани от структурите на полетата, измеренията, т.е. от вътрешната организация.
От гледна точка на функциите, такива са възбудата, съсредоточението, проницателността или устойчивият сигнал – т.е. онова, на което е способен мозъкът. Това означава, че можем да обособим различни нива на мислене от гледна точка на съзнателните процеси, които задействат пространството и могат да спомогнат за формирането на съзнанието. В единия случай съзнанието има нужда от тяло, подобно на човешкото, а в другия – съзнанието представлява тялото и може да живее според законите на вътрешно, а не външно сцепление.
Подобни са и вътрешните свойства на мозъка, способен както да изработва вътрешно усилие за взаимодействане с мисълта, така и да взаимодейства с външното, като отчита и резонира с различни вълни.
Така, в първия случай имаме една установена реалност, а във втория – собствените си човешки възможности или изработваните от човека усилия, а в третия става дума за висша реалност, която може да изменя и трансформира различни съзнателни процеси.
От гледна точка на мозъка, изкуството на мисленето може да представлява базова даденост, нека я наречем психология, която може да насочи вниманието си към предмета на мислене – това, с което в древността са се занимавали етиката и естетиката (т.е. процеса на възпитаване на мисленето). След това идва умението да се организират мислите, или философията – базовото усилие на съсредоточението, изработването на внимание, организирането на мислите и думите. Впрочем организирането на мислите и думите е нещо първично, то ни води към структурата на поетичното мислене (например, хекзаметъра).
Разбира се, днес трудно можем да делим мисленето на различни форми, но мислоизвличането е аналогично на звукоизвличането (риториката), където важна роля има силата на мисълта. От друга страна, организирането на мислите чрез съзнанието е вече философия. И накрая ще отбележим способността за проникване в самата същност на мислообразуването, която изисква развиване на съсредоточеността и е свързана със самия мозък.
Единственият начин да въздействаме върху природата на духа, на одухотвореността, е чрез развиването на силата и организацията на съзнанието, чрез съсредоточеността.
В античността именно природата на духа е била първична. Пример за това дават множество племена и народи – например, космогоничните представи на народите на Андите, според които хората изграждат живота си въз основа на специфичен тип мислене. Такива идеи са запазени и при австралийските аборигени и множество традиционни африкански култури.

Видео по темата
Олег Черне. Лекция „Структурата на времето“






