Миккио
Автор: Дзие Кун
Миккьо (密教, Mikkyō – тайно учение, японски) е специфично японско понятие, което лежи едновременно в и отвъд пределите на езотеричното, тантричното и магичното. Това понятие е свързано с практическия път на развитие и умствената дисциплина, които развиват умението да се управлява състоянието на досег с други пространствени измерения.
Миккьо е вид развитие, а не набор от магични техники. То може да се разглежда и като учение, и като определено състояние на съзнанието. Затова представлява сплав на ирационалното и неирационалното. Именно това прави знанието недостъпно за онези, които нямат опит в разбирането на трансцендентното състояние и връзката му с пътя на практиката. Най-трудният аспект на всяко тайнство е адекватността, която трябва да се създаде чрез умението за съсредоточаване, и тук на преден план бих изтъкнал дзен.
Учението миккьо е свързано с принципите на аскетичното направление Шугендо (修験道, Shugendō – пътят на преодоляването, японски), възникнало в Япония през VII век чрез смесването на местни вярвания и ритуали с философията и практиката на мистичния даоизъм и тантричния будизъм. Най-важният му аспект е преодоляването, включително и преодоляването на невежеството при постигането на пътя на практиката.
Първоначално миккьо е насочено към развиването на свръхестествена сила, което води до появата на група планински отшелници, известни като ямабуши (山伏, Yamabushi – укриващите се в горите). В същото време не всички отшелници били ямабуши, тъй като знанието за управляването на енергийните измерения (основа на учението миккьо) има за опора две школи. Първата е тендай-шу (天台宗, Tendai-shu), основана от монаха Сайчо (最澄, Saichō). Втората е шингон-шу (Shingon-shu), основана от легендарния монах, наричан Море от пустота или Кукай (空海, Kukai), който се занимавал с будистката практика Ваджраяна (по-точно с Диамантно съзнание).
Монасите Сайчо и Кукай се считат за основателите на школите тендай-шу и шигон-шу. Миккьо трансформира именно тези знания на езотеричния будизъм според японските разбирания. Много важна роля за това изиграва ритуалът на посвещение канджо (灌頂, Kanjō), които произлиза от ведическата практика за ритуално измиване абхишека (अभिषेक, Abhiṣeka). Тази практика играе много важна роля за постигането на Лотосово съзнание и развиването на силата на ума.
Но нека не забравяме и шиноби (нинджи) и отбележим и тяхното участие. Те играят важна роля в разбирането на съзнанието и управляването на енергията.
Може да се твърди, че учението миккьо се развива съзнателно от различни майстори (преди всичко Кукай), които опитват да осмислят възможността за невъзможното. Говори се още за трансцедентно, или пространствено, развитие, свързано с различни магически направления в Япония (и преди всичко с отшелниците ямабуши). Така споменатите школи можели да поддържат както рационалното, така и ирационалното.
Нека да се върнем към Ваджраяна, която привнася психологичен и умствен аспект в постигането на природата на ума. Така започва пътя към езотеричния будизъм, тантра и дзен.
Дзен не бива да се бърка с чан-будизма, или китайския дзен, в който се набляга на отстранеността, основаваща се на различен тип мислене (макар днес търсенето на корените му да не е от особено значение, тъй като в Япония, където властва дзен, се налага друг тип мислене).
Способността да се управлява енергията е свързана именно с практиката на Ваджраяна, въпреки множеството допирни точки с дзен. В тантра тя се визуализира (под формата на янтра), а в дзен е продукт на вътрешна работа в ума и тялото. Освен това, естественото отстраняване от процесите на вътрешно изменение оказват силно влияние върху освобождаването като цел на практиката (а не на трансформацията, която Ваджраяна също предлага).
Особена роля тук играе предаването на знание, посвещаването в абхишека (канджо), което крие тайнство и се осъществява на етапи, свързани в миккьо с особеностите на съзнанието. Така в миккьо се наслагват два подхода – традиционният, предложен от Кукай, и дзен подходът, тип „отвори съзнанието си и ще разбереш“. Естествено тези направления след време се смесват и днес много по-трудно е да се постигне Диамантно съзнание, тъй като се е изгубила приемствеността при обучението, с което се губи и важното за миккьо умение за разкриване на тайните:
- Тайната на тялото. Форма, необходима за отстраняване на неконтролируемите процеси.
- Тайната на речта. Речта трябва да отговаря на създаването на звук.
- Тайната на ума. Знанието за нещата такива, каквито са в действителност.
Тайната на ума е основата на учението миккьо. Чрез нея умът постига свойствата на ваджра (мълния). Същевременно, това не може да се постигне без тайната на тялото и речта (дишането). Именно с това се занимавал Кукай, а опитът му е запазен в традициите на школата шигон от епохата Хейан (794–1185 гг.).
Важно е да вземем предвид контекста, в който Кукай започва да развива езотеричния будизъм в Япония – докато е в Индия, той бил в съвсем различно състояние от това, което развива по-късно. Всъщност не се знае какво е представлявала на този етап Ваджраяна, освен че е била система от мантри. Това, разбира се, е важен аспект, тъй като основното звучене определя не само началото на пътя, но и дишането. Но същността е силата на ума, трансформацията тъкмо се формира като основа.
Така, днес традицията на Ваджраяна включва всички традиционни практики, използвани в будизма Махаяна, като развиването на бодхичита (просветлено съзнание), практиката на шестте съвършенства (парамити) на медитацията, тантричните методи на дзогчен, мантри, мудри, девата-йога, йога на вътрешния огън (тумо) и др. Всичко това оказва влияние върху формирането на традицията миккьо в Япония. Това е важно с оглед на разбирането на теорията за пространствената връзка на ума с макрокосмоса и възприемането на света не линейно, а паралелно-последователно. Затова и тибетската система на класифициране на тантра на четири класа не се използва в шингон-шу, най-близка може би тук е крийя-йога със своето космично съзнание.
Традицията миккьо използва възможностите на практиката за посвещаване на канджо за укрепване на пространствената сила на ками (神, Kami), която в шинтоизма намира израз в образа на редица божества. Тук важна роля играе изкуството на настройване към тайнството. Тази концепция е сложна за съвременния свят (особено отвъд пределите на Япония), но тя е важна за овладяването на тайното знание, куджи-кири (九字切り, Kuji-kiri), практиката на деветте сакрални сечения.
Сборът от практики, които в крайна сметка стават известни като миккьо, бива повлиян от тантра, но в това учение присъства и традиционният японски минимализъм с характерната за него особена роля на съзнанието.
Като цяло тайното учение и тайнството на знанието представят различи идеи в японското общество. Тайното учение е умението за постигане на тайнство, разработено от Кукай. А самото тайнство или тайна (това, което наблюдаваме при отшелниците ямабуши или нинджа) е способността, която те умеели да предават, но не и да преподават, което станало причина за загубата на много знания, тъй като естествено има голяма разлика между самото умение и предаването на умението.
Тази разлика е ясно видима например в школата на Кукай шингон-шу (чието знание е актуално и до днес) и школата на Сайчо тендай-шу (чиито последователи бъркали Лотосовата сутра). И в двете школи става дума за конкретно състояние на съзнанието и неговото развитие. Но докато учението на Кукай изисквало разбиране на много неща, то учението на Сайчо се превърнало в опора за различни странстващи монаси, отшелници и шамани, чиято образованост се основавала единствено на чист мистицизъм и духовни възможности.
Смесването с елементи от шинтоистката практика и добудистките народни традиции на сангаку-шинко (духовни практики, свързани със свещените планини), течения като онмьодо (陰陽道, Onmyōdō) и тибетския будизъм и даоизъм, всичко това повдига въпроса как да се преподава това и как да се разбере. Така миккьо се превръща в тайно учение не само за всички, които се интересуват от него, но и за много от онези, които следват тази традиция.
Разбира се, най-сложният въпрос засяга практическото прилагане на тези знания, които по традиция се предават единствено от учител на ученик. Към това се добавя и въпросът за верността на ученика към мистичното или тайно учение по примера на мантрата Намо-мьо-ренге-кю (南無妙法蓮華經) – мистичния закон на Лотосовата сутра. Или, например, въпросът за трудното предаване на знанието чрез речта или мисълта на обучаващите (учителите). И с това въпросът за изучаването на тайнството може да приключи. Тези две точки не могат да бъдат пренебрегнати, тъй като те са обвързани с условията за съществуване на знанието.
Така, днес тайната е не в знанията за тайната, а в способността за усвояването й. Това означава, че разбирането за Великата невъзможност трябва да дойде първо. Знанието трябва да може да бъде прието или поне да не бъде отхвърлено. А за целта е важно да се разбере какво означава да бъдеш настроен към знанието.
Наличието на фракталност или раздробеност на съзнанието създава сериозна пречка пред постигането на миккьо. Въплъщаването на реалността изисква да се постигне реално въплъщение – онова, което определя духовната сила. А това не може да се постигне без единност на ума, състояние дзен, което се отличава от другите повлияли върху миккьо учения, включително натурфилософските и даоистките, които използват различна сила на ума, необходима за алхимичната работа.
И така, за да разберем действително миккьо, съзнанието трябва да се намира в лотоса, който не се развива в тялото, а се интегрира в него. Основата на миккьо е съзерцанието на истинното съзнание, то води до възприемане на напрежението, запечатано в мантрата или мудрата, което дава възможност за трансформация в Лотосово съзнание.







