Училището
Автор: Дзие Кун
Училището е институция, която последователно и настойчиво изгражда личното качество като начин на живот. За училището е важно съответствието на естествения и в същото време належащ ред. То е създадено с една-единствена задача: да развива. При това дори само по себе си взаимодействието на училището, ученика и учителя трябва да бъде развиващо. Училището не е просто храм на знанието, а на първо място условия, които държат човешкото същество в законите на развитието.
Проблемът на съвременното училище е в това, че днес знанията се дават на пазарен принцип и това затруднява както функционирането на образователната институция, така и нейното усъвършенстване. Това повишава ролята на познанието, но какво всъщност представлява училището и за какво е нужно? Фундаменталната му характеристика е възможността за прогрес или растеж, т.е. един вид насоченост. Неговата противоположност е загубата на себе си и отклонението. Ученикът трябва да изработи разбиране за това, какво представлява развитието. Това е базова техническа задача, която той трябва да се научи да си поставя.
Трябва да се отчита, че връзката учител – ученик не е възможна в условията, в които съвременният човек живее, просто защото е невъзможно някой да бъде контролиран. С други думи: трябва да е налице такъв ученик, който е способен да се обучава, защото той изначално е представен от нецяло число.
Пред ученика стои задачата да натрупа ученически опит, а едва след това да се усъвършенства. Школата направлява опита на ученика, неговото осъзнаване и това е първото условие за овладяване на майсторството. Важно е да се разбира формулата на обучението, която се състои от определени принципи, свързани с умствената нагласа. Но може би най-важно е това, че не е възможно да бъде обучаван някой, който не притежава нагласата на ученик. Това е така, защото познанието днес бива отричано. А училището изгражда етапи или, ако щете, ритми на взаимодействие. Ако те отсъстват, не може да има и училище.
Етапи на взаимодействието
- Обучаващият се трябва да бъде подпомогнат да натрупа опит в съществуването, в който развитието се възприема като неоспорима ценност.
- Да се демонстрира разликата между упражненията, занятията, практиката и намирането в процес на развитие.
- Обучаващият се трябва да бъде подпомогнат да пребивава в нова опитност, която до този момент не е познавал.
- Да се посочат и отстранят дефектите и проблемите в съзнанието на занимаващия се.
- Съзнанието на занимаващия се да бъде доведено до състояние на естественост. Това е особен енергиен процес, в рамките на който се появява вътрешна опора, която вече може да се надгражда и усилва.
- Занимаващият се трябва да разбере какво и защо развива. В противен случай той няма да е наясно какво трябва да се надгражда и само ще изучава даден набор от информация и упражнения, които няма да му създадат необходимите условия да стане ученик.
Получаването на знания е процес и далеч не всеки обучаващ се може да го възприеме и следователно – да се смята за ученик. Обучаващият се е този, който често подменя знанието с идеята за знание. При този тип мислене дори самият живот се подменя с идеята за живот. Ето защо, когато говорим за отношенията учител – ученик, трябва на първо място да отчитаме на каква плоскост лежи взаимодействието, което образува тази връзка.
Всяко взаимодействие в рамките на училището е първичен опит на развитие. Намирайки се в социална среда, човек не просто прави нещо, а следва безусловния ритъм на живот, който следват и онези, които го заобикалят. Намирайки се постоянно в условията на противопоставяне, а дори и на конфликт, не е никак лесно да се удържа линията на развитието.
Развитието е път за хармонизиране на човека с познаваемите от него знания като тук е важно да се отчита, че разбирането за хармония на работещия над изграждането ѝ няма да бъде схванато от онези, които не работят над нея.
Училищната среда, нейният ландшафт, е ритъмът на пребиваване в познанието. Ето защо училището е вътрешно, а не външно понятие. Ако го няма, няма и училище. Знанието е сила – това е основополагащ принцип. Но знанието без дисциплина не е нищо повече от директива. И ако заобикалящото пространство е направило човека потребител на пространството, интересите, идеите, и най-важното – потребител на самия себе си, то как можем изобщо да говорим за хармонизиране на човека и знанията, а камо ли пък за изграждане на самия себе си?
Човекът, който се намира в състояние на (само-) потребление е настроен само за това. Подобно състояние и нагласа формират съвсем друга дисциплина на живот или по-точно казано – нейното отсъствие. Още по-съществено е, че формират други ценности. А познанието е преживяване, което училището трябва да предостави на ученика на първо място. Преживяването пък е вътрешна сила, а вътрешната сила е вътрешна свобода.
Човекът, който не се е научил или не умее да усилва и задълбочава себе си в нещо, рано или късно се уморява от него. Уморява се и от пространството, в което той не може да реализира себе си или просто да му съответства. И ако пространството не дава нищо на човека, или пък той не може да намери себе си в него, рано или късно всяко подобно пространство става уморително.
Човек може да се намира в едно пространство и да получава удовлетворение, само ако постоянно усъвършенства себе си, т.е. се въвлича в процеси, а не просто следва. Училището не трябва да бъде изпадане в зависимост и манипулиране на знанията, защото е призвано на първо място да формира ментална сила, която помага на човек да изясни даден въпрос.
Менталната сила е условие за живот, условие за съществуване като личност. Без умствено усилие човек не може да разбере дълбочината на знанията и му се налага да остане на повърхността на опита, който остава непознат докрай. Тъкмо това прави човека повърхностен. Повърхностният човек винаги ще бъде в състояние на не-свобода, защото в действителност човек никъде не може да дойде и от никъде не може да си тръгне, защото не е воден от своето съзнание, а от реакциите, породени от това, което му влияе.
И така, както на едно място е бил в състояние на псевдосвобода, така и на другото ще бъде в същото състояние, защото свободата има абсолютни ментални показатели.