Великата завършеност
Автор: Дзие Кун
„Великата завършеност“ е ключово практическо понятие, свързано с две направления от развитието природата на ума. „Великата завършеност“ е вътрешната основа на тантрическия будизъм и изразява достигането на висше преживяване на природата на съзнанието. Тя е външната основа на дзен, която задава базовите жалони на умението за управление на мозъка.
Появата на школата Тендай шу в Япония, както и на свързаните с нея синкретични тантрически учения, оказала силно влияние върху развитието на тантрическия будизъм в страната, а също и върху разпространението на дзен будизма. Благодарение на това били създадени условия за достигане на „Великата завършеност“.
Тантрическото учение и дзен будизмът са същностно много близки, най-малкото заради взаимното влияние, което двете традиции са упражнявали една върху друга в Япония. В същото време между тях има принципни различия, които се отнасят до изкуството на съзерцанието. За тантра е важно преживяването на просветлението, а за дзен – самата съзерцателна същност на просветлението, формирането на особено състояние на ума.
Ранната школа Тендай шу подпомогнала утвърждаването на будизма в Япония. Една от задачите, които си поставяла тя, било настройването на адептите за пътя на преживяванията, които изпитвал Буда. Преди всичко става дума за т.нар. „лотосово преживяване“, свързано със „съзнанието на Буда“, при което съзнанието се асоциирало с лотос. По този начин в Япония започнало да се формира определено отношение към живота, отразено в преживяването и почитането на Лотосовата сутра (яп. Мьохо ренге кьо) като неизменна част на намирането в цялото: едно преживяване, свързано с особеното състояние на ума и природата на „лотосовото съзнание“. Това съзнание се признавало на всички социални нива в Япония и особено в императорския двор. Може дори да се каже, че разглежданото движение формирало специфично разбиране за висшето съсловие, принадлежността към което от един момент насетне започнала да се определя именно от състоянието на ума.
Едновременно с това в Япония била формирана и национална практическа философия на битието – една философия на истинската реалност. Тя се ориентирала към определено състояние на съзнанието, което в началото било развивано от тантрическия будизъм, а след него – и от дзен, като тук следва да се вземе предвид и влиянието на традиционния шинтоизъм, проповядващ, че всички неща притежават духовна същност.
При това изначалната невъзможност на японския манталитет да възприеме будизма, която произтичала от състоянието на японското общество по онова време, наложила внедряването на специфична дисциплина за реализиране на пътя: правила за поведение (винаи), които регламентирали практиката и живота на монашеските общности, тъй като учението е едно, а организацията, която създава възможност то да бъде възприето – съвсем друго нещо. И тъкмо организацията за възприемане на учението, която води до организиране на съзнанието, става неотменима част от пътя на развитието в Япония, откривайки пътя за формирането на дзенската култура с нейното уникално изкуство за обучение.
Този процес се оказал важен и за ритуализацията на японската култура. На практика чрез ритуализацията на всички аспекти от живота японците формирали своя език и подхода си към достигането на „Великата завършеност“. Ето защо се налага изводът, че будизмът, пренесен в Страната на изгряващото слънце, бил не просто учение, но и комплекс от мерки, които изградили японското общество.
Въпреки факта, че будизмът проникнал в Япония през VI в., той трябвало да се адаптира спрямо традиционните японски вярвания – така се оформил японският синкретичен будизъм. Около VIII в. завършил процесът на формиране на всички обществени норми в Япония и започнал японският път на уреждане на верските въпроси (който, в действителност, внесъл повече разделение, отколкото обединение). Японската духовна култура в това време условно била разделена на императорска вяра, социална вяра и отшелническа вяра. Правилно е да се каже, че тук не става дума за раздробеност, а за естествено и целенасочено разслояване, свързано с формиране на правилата на императорския двор.
С времето много привърженици на изначалния континентален будизъм и дори редица настоятели на религиозни общности били разочаровани от учението, в това число и от школата Тендай шу и нейния ръководител Сайчо. Това способствало за формирането на самобитна национална представа за будизма, която е най-правилно да наречем тантрическа. По този начин китайският чан се трансформирал в японски дзен.
Тантрическата насоченост на учението, както и практиката за неговото овладяване, позволила японското общество да получи духовен стимул и така в него да се формират определени класове, обединени именно от степента на „стимулираност“ от това учение: от монасите до императорския двор и самураите, а в един по-късен период дори до кадзоку – висшата аристокрация.
Естественото развитие на тантризма в японското общество засегнало практически всички социални групи: от монасите-сохей във феодалната епоха (които можем да наречем монаси, обладани от идеята за власт над вярата) до днешните якудза, отдадени на престъпността. Трябва да се има предвид, че в Япония самата идея за властта е по-скоро тантрическо понятие, отколкото социално. По времето на феодализма целият императорски двор бил „възбуден“ (в тантрическия смисъл) от властта и овладяването на тантрическите знания за придворните било част от императорското изкуство.
На практика всички воински изкуства във феодална Япония също се характеризирали с определен процес на „възбуждане“: това се отнася както за практиката на монасите-аскети, така и за воините-ямабуши, за средновековните нинджа и изобщо за всички местни бойни традиции (буджуцу и будо). Като цяло в този тантрически котел се варила „Великата завършеност“ или абсолютното съвършенство, известно в Тибет под името дзогчен.
Но тъй като в основата на всяка йога (в конкретния случай говорим за специфична японска ати-йога) лежат понятия и закони, които не са подвластни на въздействието на времето, то задачата, заложена във всички тези тантрически процеси била разкриване на съзнанието, което позволява тези закони да бъдат както възприети, така и изразени. Това състояние донякъде е различно от просветленото съзнание, но притежава същата ментална сила, която именно е била нужна на монасите, на императорската власт, на самураите, на нинджа, а също и на съвкупното японско общество.
Като цяло всичко в Япония претърпяло толкова мащабни изменения, че смело можем да говорим не за развитие на някаква китайска история, а за изключително японска такава. Всички разглеждани процеси формирали както религията, така и философията на японците, които не могат да бъдат сравнявани с каквито и да било съществуващи към онзи момент философии, тъй като тяхната традиция се опира на определен тип менталност (както е, впрочем, и днес), създадена от самите тези процеси.
Нелокализираното тантрическо учение се разпространило из целия свят в различни форми, но въпреки усилията на дзогчен така и не се превърнало в цялостна, завършена система никъде, освен в части от Тибет и Япония,. Това го направило зависимо не толкова от практическото усилие, колкото от конкретни места и наставници.
В края на краищата японците успели да създадат две взаимодопълващи се линии – тантрична и дзенска, като дзен се разглежда също като изкуство за развиване на тантрическо съзнание или съзнанието на Белия лотос. И ако задачата в едното учение е пълно пробуждане, което погледнато исторически, повече вкарвало последователите в различни реакционни състояния, то основната задача в дзен била изграждането на ментално условие за управление на съзнанието. Предлагайки различни форми на пречистване, действие и работа над състоянията, дзен се превърнал в най-важната тренировка на съзнателна форма за съединяване, т.е. на съзнателно усилие.
Благодарение на появата на школата Шингон започнало развитието на японската Ваджраяна (традицията на Тендай) и Томицу (традицията на То-джи), която основал Кукай. Той дал ключова схема за формиране на съзнанието. Вече впоследствие тя, по всяка вероятност, е трансформирала китайския чан в японски дзен.
Така че Ейсай (Дзенкьо Кокоши, 1141 –1215 г.), който практикувал в японския храм на школата Тендай и пренесъл дзен в Страната на изгряващото слънце, основал първата дзен школа – Риндзай – и де факто само оформил онова, което вече било придобило своите национални качества в Япония. С други думи, както вътрешно, така и външно тантрическият будизъм и дзен продължават съвместния си път и до ден днешен, а това са двете учения, които на фундаментално равнище формират манталитета на японското общество от момента на възникването му.