Трудните въпроси на развитието

Автор: Gleb Du

Трудните въпроси за развитието се свързани със способността или неспособността ни да се развиваме, основна роля за което играе подготовката на ума ни, на мозъка.

Ограничеността, линейното възприемане, временните параметри и невъзприемчивостта към ирационалното съществуване на мозъка пречат да анализираме и възприемаме обема и следователно процеса на развитие. Когато към тях се добави и невъзприемчивостта към рационалното (която се проявява в неумението не просто да осмисляме предмета, но и дори да разсъждаваме), сериозни препятствия изникват пред разбирането на определени явления и въпроси.

Човешката ограниченост в развитието произтича най-вече от ограничените функционални възможности на мозъка, на операционната система, като най-важна роля играе не нагласата „аз знам“, а съсредоточеността и удържането на мозъка в необходимия формат на генериране на умствена нагласа, която да отговаря на задачите на развитието. Именно това е основната трудност, която е свързана по-скоро с физическото състояние на мозъка, отколкото с психиката.

Мозъкът не бива да се разглежда външно, а само вътрешно – независимо от параметрите му. За тази цел важни са два процеса: напълването и оперирането със знанията. Напълването е нещо цялостно, докато оперирането е частично. И основното ограничение е свързано именно с оперирането, тъй като напълването не е нищо повече от информация.

Истински феноменалното у човека е именно способността му да се развива, всичко останало е просто придатък. В развитието няма минало, а само настояще. Затова няма как да се крием зад единното, глобалното или пък историчното. Всяко изследване на този тип въпроси се основава на природата на самия изследовател. Дори и да открием някакви възли на развитие, това още не означава, че можем да ги усвоим или разберем.

Проблемът с усвояването на знанията е свързан не само със степента на образованост, а със състоянието на мозъка. Какво всъщност представлява тази образованост? Днес тя е нещо средно между социален статус и емоция. А емоционалното състояние също представлява проблем, тъй като се изразява в едно умничене.

Развитието не е просто обем, а различни пластове, които изискват разнообразен технологичен процес на усвояване. Издигането на множество пластове е невъзможно без наличието на хармонично съществуване. Хармонията не е уравнение, а състояние, към което човек днес се стреми крайно условно. В древността тя е била абсолютно понятие и това потвърждават задачите, над които множество култури са работили – например, изграждането на хармонично общество. Но кой го е грижа за това днес в епохата на човека консуматор? Зад всичко това се крие една простичка истина – загубата на живот в ритмичния рисунък на хармонията.

Именно този рисунък е характерен за културите и народите, създали тази културна матрица. Хората се различавали според настройката си, и именно тази различна насоченост у древните народи обединявала света им в клъстер, като задавала житейски характеристики според параметрите на вярванията им.

Така се оказва, че формулата на постоянството класифицира хармоничните състояния. Всяка формула има постоянна честота, вълна. Може, разбира се, да се преминава от една вълна на друга, но това е или превключване към ново постоянство, или епизодична функция, която води до загубата на постоянство. А всичко, което води до загуба на постоянството, е равносилно на примитивно битие.

Примитивността се проявява, когато съзнанието не може да поддържа функциите си постоянно. Например, човек, който постоянно променя мнението си, дразни се, не умее да размишлява, е примитивен, тъй като зависи от реакциите на мислите и разсъжденията. В същото време необразованият християнин, който монотонно обработва земята, или рибарят, който часове наред медитира, съзерцавайки въдицата си, са по-постоянни в своята насоченост и в живота си – живот, който в крайна сметка ги удовлетворява. Всеки опит за налагане на тип мислене без необходимата съсредоточеност превръща философа в нещо по-нисше от рибаря – само заради принадлежността към различни симетрични полета.

Затова е важно да се разбере, че съсредоточеността е нещо самостоятелно и няма как да прекалим с нея, освен това тя зависи не просто от усилието, а от ритъма на усилието. Този ритъм на усилието разделя хората на едни, които реагират на предмета, други, които могат да се синхронизират и трети, които могат да постигнат дълбочина. Като този който реагира не може да се постави на мястото на онзи, който се може да постигне синхрон, а за постигналия задълбоченост всичко се свежда до съзерцанието.

Днес съзерцанието е най-важният фактор на изкуството на развитието, тъй като човек е засипан от маса определения и съвети, които дори и да имат някаква същност, трябва да бъдат възприемани чрез изкуството на осмислянето. А за да се потопим в това осмисляне не ни трябва нищо външно, а само постепенно ритмично усвояване, което всъщност е безгранично. Както впрочем и формите на „аз знам“.