Келтска медитация

Автор: Глеб Ду

Níl aon tintéan mar do thintéan féin

(Няма място подобно на личния храм)

Келтската медитация е условие за изработване на усилие в съзнанието, което е необходимо състоянието за формиране на сказание. Това знание идва от келтската традиция на бардовете. Те са владеели силабическото стихосложение, при което броят на сричките е фиксиран или ограничен и сричките са с ударение (тоест броят на сричките в отделните стихове е съразмерно еднакъв и правилно се редуват срички с ударение и срички без ударение).  Тази поетична форма се свързва със законите на особен вид дишане, при което вдишването и издишването определят дължината на сричката и което е свързано с необходимостта да се удържа усилието, чийто маркер за завършване  е вдишването.

Всичко това формира определени съзнателни символи, които формират условни ритми и други, които се задават. Т.е. в дадената традиция не сме ние тези, които следват ритъма, а той ни следва. На тази основа се построяват различните  условия на звучене (такива като асонанса например)

Състоянието на келтска медитация представлява  определен вид умение, необходимо за съставяне на скела (skela) — условие за изразяване на сказание, определена вълна на усилието, която се възприема от нас като повествование. Скела — това е и способността да се възприема свръхестественото, което за древните келти е било преживявана реалност.

Едновременно под  „скела“ се подразбира и усъвършенстване на съзнанието, което е намерило отражение в мита „Преследването на Диармайда и Грайне“ (Tóraíocht Dhiarmada agus Gráinne), при който основният смисъл  се състои в това  да се  избегне от слабостта на съзнанието и да се премине през омагьосаната врата, Или, с други думи, да се преодолее всичко, което затваря съзнанието ни. При затворено съзнание жизнената сила напуска човека. Без силно съзнание човек бива победен не само от емоциите, но и от  чувствата.

Борбата за тази сила (наричана също така и „видението на Егнус“) е това, което може да се нарече „келтска медитация“.